Как живее на прага на зимата най-възрастният жител на област Монтана, почти 102-годишният герой от войните Лозан Николов? И защо за първи път в над вековния си живот той е принуден от  неволята да се моли, да иска помощи, за да преживее зимата?

Тази история искаме да ви покажем днес в „Новините от Монтана”. Признаваме, не се сетихме сами. Формалният повод да се срещнем отново с  Бай Лозан е, че близките на столетника, сполетени от кризата, почукаха на вратите ни.

„Нямаме дърва за зимата, мръзнем. Никой не се сеща за нас, с нищо не ни е помогнал”, оплака се Марийка, 74-годишната дъщеря на ветерана. Неговата пенсия е 245 лева, и то заради добавките  за участието на фронта, както и за достолепната му възраст. Нейната е още по-малка. Внучката е на работа, но с ниска заплата, а зетят – когато намери нещо. Ноември започнал, а те карали само на отопление с клечки, набрани  от лозниците в двора. Накрая се сетили, че на стотния рожден ден на дядо Лозан дошъл да го поздрави председателят на 39-то НС доц. Борислав Великов и тогава обещал да помага при нужда. Сега те се обърнали към него и той откликнал: днес  им дари 7 кубика дърва на стойност около 500 лева.

Дядо Лозан, който преваля 102-та си година, с бодра крачка и в супер настроение посрещна гостите  и лично инспектира камарата дървета на улицата пред дома си. После седна с гостите на сладка раздумка и малко вино. Темите, разбира се, бяха войната, тайната на дълголетието и децата. Освен дъщерята, той има 4 внуци, 4 правнуци и 5 праправнуци. /

„Не спазвам никакъв режим и диета, казва дядо Лозан. Ставам в 8 часа, ям всичко, каквото и другите, но не преяждам. Не съм пушил, пия вино, но ракия не пия. Тя, ракията, е за хората без апетит, казва старият фронтовак. Не си спомня да е боледувал, не пие никакви лекарства, само с крем „Диклак” му масажират ставите понякога. Движи се с бастун, но го ползва само за респект. На деня на победата, 9 май, месец след като бе навъртял век, той прав като струна носеше бойното знаме и предвождаше поклонението на паметника на загиналите във войните. После отиде да води хорото на събора  родното си белоградчишко село Върбовчец. „Сега през зимата не ми дават да излизам сам до градинката на „Славейков”, но напролет пак ще ида на село да поведа хорото, стяга се старецът. А зетя го подкача, че заедно ще нацепят дървата, които им дари доц. Великов. „Аааа, аз ще ги цепя само на приказки, но ще стоя до тебе да си приказваме, зарича се коравият ветеран. И като ни изпраща стиска юмрук и се зарича да ни посрещне пак и на 110-тия си рожден ден.